„Толкова ли е трудно да имаш приятели?!“

„Толкова ли е трудно да имаш приятели?!“

В кабинета на психолога

Тя е само на 16.

Говори тихо и внимателно подбира думите си. Учи в елитна гимназия, но не е сред „елита” на училището.

В очите й се появяват сълзи и изведнъж думите потичат:

„Толкова ли е трудно да имаш приятели, ама от тия дето ги харесват другите. Мен само ме търсят да им пиша домашните и училищните проекти. Знам, че съм дебела и майка ми непрекъснато ми го напомня. Подложена съм на ужасни диети, но колкото повече съм подложена на ограничения, толкова повече имам нужда от храна. Понякога дори имам чувството, че ще подлудея – ставам нервна, крещя на майка си, обиждам сестра си. Единственото в което съм добра е ученето – запомням бързо и ми идват интересни идеи за училищните проекти, но това не ми е достатъчно искам да имам приятели, ама от ония готините – нали разбирате.

Какво ми има? Понякога в училище ме гледат сякаш съм някакво животно – дебело животно. Защо хората са толкова лоши? Защо различните биват подлагани на подигравки. Е не се подиграват само на мен. Има и едно момиче, то пък е като скелет – подиграват и се викат и, че била анорексичка. Те идиоти ли са! Двете сме хем пълни противоположности хем имаме и нещо общо, а то е че имаме проблеми с храненето. Аз изпитвам вълчи глад, а тя не може да яде. Не е ли странно. Да сега като се замисля наистина е странно. Понякога двете с нея си говорим – не, не, не си говорим седим една до друга и заедно си мълчим, но все едно телепатично си говорим – поне аз имам такова усещане. Двете една до друга – мечка и клечка (смее се). Всъщност най-странното е, че когато сме двете една до друга, никой не ни закача – да не се бях замисляла за това. Боже мой (възкликва девойката)! Ами да! Когато съм с нея не мисля за храна! Изобщо не изпитвам никакъв глад. Това е. Явно все пак нямам нужда от „готини” приятели, а имам нужда от някой с когото да мога да мълча и в същото време да имам усещането, че общуваме.

♥

……….

Няколко седмици по-късно.

Девойката влиза усмихната в кабинета. Изглежда различно – не, не става въпрос за килограмите, а за излъчването и. Ето и част от това, което споделя:

„Открих това от което имам нужда. Мисля че разбрах. Разговорите с Вас ми помогнаха да разбера. Не е важно какво виждат другите в теб, важно е какво самият ти виждаш в себе си и дали това, което виждаш ти харесва. ….Открих, че имам много неща за харесване и това ме зарадва. Започнах да забелязвам хората около себе си, но вече по някакъв различен начин. Да, да, впечатлявам се не от външността, а от отношението, от начина по който се държат – дори от начина по който говорят”. Тя продължава да се среща с психолога си и след всяка среща открива, нови и интересни неща в себе си. Вече дори си има и приятел.