Един психолог разказва...

Много е трудно да си по средата

Надежда Петрова е психолог с дългогодишна практика. Започва да работи в социалната система през 1996 г. До 2005 е била възпитател, социален работник и педагогически ръководител на възпитателите в дома за деца и юноши "Св. Димитър Басарбовски". От 2005 година започва работа в новооткрития Комплекс за социални услуги, първо като психолог, а после и като Ръководител на екипа по реинтеграция. От 2011 до 2018 е назначена за Управител на новооткрития Център за настаняване от семеен тип за деца и младежи, където са настанени част от децата от известния дом в с. Могилино. 

В кабинета на психолога:

Клиентката е жена в трудоспособна възраст, омъжена с две дъщери едната на 13 г, а другата на 16 г. и с родители между 65 и 70 години. 

При среща с психолога си, тя споделя следното: „ … вече не мога да се ориентирам кой, кой е. Това е трудно за понасяне. Трудно ми е да разбирам дъщерите си, а още по-трудно е да разбирам родителите си. Не мога да сравнявам моя пубертет с този на дъщери ми и в същото време нямам представа какво преживяват родителите ми, остарявайки. 

Вече има много програми за обучение на родители, но не съм открила програма за обучение как да се справяме като деца с остаряващите си родители. Чувствам се като пиле в кълчища. Непрекъснато трябва да се пренастройвам.

Когато разговарям с дъщерите си трябва да внимавам какво казвам и как го казвам. Същото е и когато говоря с родителите си. Ами и аз искам поне веднъж да кажа каквото мисля, а не каквото дъщерите ми и родителите ми искат да чуят. А, да не забравяме, че освен дъщерите и родителите ми, трябва да се съобразявам и със съпруга си. Ох, ужасно сложно е!”

…. Дъщеря ми казва: Не знам какво да правя и аз като добра майка й казвам какво да направи. Нейната реакция е: Няма да ми казваш какво да правя – да бях си замълчала. Няколко часа по-късно майка ми, ми задава въпрос: Кажи ми какво да правя? И аз като примерна дъщеря и казвам какво да направи, но чувам думите на дъщеря си от преди няколко часа: Ти няма да ми казваш какво да правя! Е, това нормално ли е според вас. Хем те питат, хем не искат нищо да им казваш. Ако не реагираш, те обвиняват, че не се интересуваш от тях, а ако изразиш мнение, те обвиняват, че им се месиш в живота. Това наистина е много объркващо…”